Докато всички се поздравяваха колко чудесна е цялата инициатива и журналистите ме питаха, какво планираме да направим, за да станат подобни инициативи още по-редовни и грандиозни при мен дойде една жена. Работи от години с тези деца и сподели своето притеснение. Не че не се радваше на турнира, все пак е в основата на организацията му. Но какво се случва, когато няма турнири, камери, министри и посланици?

Нищо…

Спортните клубове масово отказват да работят с деца в неравностойно положение. Особено с ромчета. Или треньорът не иска…или по-често родителите на другите деца са против. Предлагат се компромисни варианти да се правят специални групи за тях – все едно са наказани или пренасят неизлечимо заболяване.

Винаги съм вярвал, че в спорта хората са по-отворени, по-задружни, по-космополитни ако щете. И наистина не намирам никаква логика спортни клубове и особено треньори да отхвърлят български деца, само защото са по-тъмни на цвят. Нали най-големите спортни федерации се борят ежедневно с расизма? Нали най-големите спортисти на нашето време участват в клипове и инициативи срещу расизма?

Трудно е да повлияем на хулиганите по стадионите да не издават маймунски звуци. Трудно е да повлияем на всеки родител, който не иска детето му да спортува с ромче в своя отбор (но би трябвало да опитваме). Но клубовете и особено треньорите, които би трябвало да са и учители/ментори/възпитатели на децата нямат право да делят децата по този начин. Дори би трябвало да съдействат в комуникацията с недоволните родители, и да ги убеждават, че за собствените им деца също има полза от тази интеграция.

Нали постоянно твърдим, че спортът създава приятелства и води до интеграция…? Иска ми се да има все по-малко подобни турнири, а децата лишени от родителска грижа и тези в неравностойно социално положение все по-масово да участват в останалите спортни състезания. Това социално деление трябва да изчезне, защото спортът е за всички деца и е глупаво да ги разделя, когато може да ги събира.

Снимка: capital.bg

Често чувам, че тези организации очакват от Министерството нещо повече от финансиране и институционална подкрепа. Очакват да им помагаме да се развиват. За това с моя екип решихме да пробваме нов подход. Да им дадем задача, а най-бързите и подготвени да получат награда.

Изпратихме писма до всички МИКЦ с молба да ни споделят какви социални иновации искат да реализират през тази година. Отговориха ни малко, което не ми прави добро впечатление. Някои пък отговориха с контра въпрос – какво е социална иновация? Трети казаха, че не планират. Само три МИКЦ имаха ясна идея и цел по въпроса. Възнаградихме ги с билети за едно много силно и впечатляващо събитие в София - INNOVATION EXPLORER – GROWTH THROUGH INNOVATION

Много съжалявам, че лично не успях да присъствам, но чувам страхотни отзиви за семинара. Направи ми впечатление една статистика презентирана на събитието – чуждестранните компании у нас инвестират най-много в иновации, свързани с организацията на работата. Не толкова в уменията ни, колкото в ефективността ни. Т.е. имаме подходящите части, но трябва да ги подредим по-добре и да ги научим да си взаимодействат по-успешно.

И нещо, което прочетох от един от блогърите на събитието:

“Чудим се каква функционалност да добавим, какви нови елементи липсват, а понякога истинската иновация се крие в изваждането, в намаляването на елементите.”

Ще се радвам и представителите на МИКЦ да споделят с какво ги е вдъхновило събитието. И ако е имало ефект с радост ще помислим и за други подобни партньорства.

Искам специално да благодаря на организаторите, че ни съдействаха да включим наши партньори в #innovationexplorer 2015

За финал един цитат от интервю с Ираван Хира, генерален директор на „Хюлет-Пакард България” по темата:

“Когато говорим за иновации, ние не трябва да си представяме космическа совалка. Иновациите са промяна на нашето съзнание, промяна на нашия начин на мислене. “