Докато всички се поздравяваха колко чудесна е цялата инициатива и журналистите ме питаха, какво планираме да направим, за да станат подобни инициативи още по-редовни и грандиозни при мен дойде една жена. Работи от години с тези деца и сподели своето притеснение. Не че не се радваше на турнира, все пак е в основата на организацията му. Но какво се случва, когато няма турнири, камери, министри и посланици?

Нищо…

Спортните клубове масово отказват да работят с деца в неравностойно положение. Особено с ромчета. Или треньорът не иска…или по-често родителите на другите деца са против. Предлагат се компромисни варианти да се правят специални групи за тях – все едно са наказани или пренасят неизлечимо заболяване.

Винаги съм вярвал, че в спорта хората са по-отворени, по-задружни, по-космополитни ако щете. И наистина не намирам никаква логика спортни клубове и особено треньори да отхвърлят български деца, само защото са по-тъмни на цвят. Нали най-големите спортни федерации се борят ежедневно с расизма? Нали най-големите спортисти на нашето време участват в клипове и инициативи срещу расизма?

Трудно е да повлияем на хулиганите по стадионите да не издават маймунски звуци. Трудно е да повлияем на всеки родител, който не иска детето му да спортува с ромче в своя отбор (но би трябвало да опитваме). Но клубовете и особено треньорите, които би трябвало да са и учители/ментори/възпитатели на децата нямат право да делят децата по този начин. Дори би трябвало да съдействат в комуникацията с недоволните родители, и да ги убеждават, че за собствените им деца също има полза от тази интеграция.

Нали постоянно твърдим, че спортът създава приятелства и води до интеграция…? Иска ми се да има все по-малко подобни турнири, а децата лишени от родителска грижа и тези в неравностойно социално положение все по-масово да участват в останалите спортни състезания. Това социално деление трябва да изчезне, защото спортът е за всички деца и е глупаво да ги разделя, когато може да ги събира.

На първо място, защото се провежда за 18-та поредна година, а устойчивите неща в българският спорт трябва да се уважават.

Специално значение има годишнината на домакините от Звезди 94. Това е един от първите ученически спортни клубове в София и със сигурност най-старият работещ. Въпросът с ученическите спортни клубове е изключително важен и ще работим много усилено в това направление през идната година. В края на турнира връчих специална награда от името на Министерството на младежта и спорта на Владимир Паскалев – учителят, който е основен двигател за спортната слава на 81 СОУ, развитието на спортната му база, която е уникална за България и разбира се за съществуването на клуба.

Важно е и това, което видях в състезанието. Без да съм специалист, смятам че бъдещето на женския ни волейбол е добро с оглед показаното от девойките в последните дни. Отличен волейбол, много напрежение и което е най-важното – изключителен характер на състезателките. Бориха се много и дадоха всичко от себе си. Личи си, че обичат волейбола.

И не на последно място турнирът е важен, защото в залата имаше 200-300 зрители. Основно деца, дошли да подкрепят съучениците и приятелите си. Самият факт, че учителите ги бяха пуснали от час, за да гледат финалите е повече от добър знак. Показва отношение към спорта. А на него това му е най-нужно. Разбира се трябват пари, бази и правилна методика на работа. Но когато има отношение – всичко друго се намира!

Благодаря на www.viasport.bg за снимките.