Трябва да се състезаваш с най-добрите, за да покажеш колко си добър. Да участваш в истинското състезание. За да придобиеш класа, за да демонстрираш класа, трябва да се изправиш срещу по-титулувани от теб съперници. Дори с риска да загубиш, да заслужиш уважението на съперника и едва след това можеш да го победиш.

В неделя бях на мача Ботев Враца – Ботев Луковит. Нашите биха с 5:0. Публиката се радваше, все едно футболистите са извършили чудовищен подвиг. Без да омаловажавам труда на играчите от двата отбора, все ми се струва че това е едва първият кръг и случайно ако някой е забравил – В група. Няма как за клуб като Ботев Враца влизането в Б групa да е успех. Не може толкова да сме занижили, подценили и направо унищожили критериите си за успех и провал.

Отборът ни е във В група и евентуални победи над Ювентус Малчика, Павликени или гара Левски няма как да са грандиозни успехи за Ботев. Това е едно неизбежно (всъщност можеше да бъде избегнато) пътуване към Б група, в което единственият светъл лъч би бил появата на местни млади момчета, които да трупат опит и да създадат силен тим за следващия сезон. Това не го видях на стадион Христо Ботев. Дано в следващите мачове да го видим, за да се осмисли поне малко наказанието В група.

Само си представете Божидар Краев или който и да е от успелите врачански футболисти да бяха стояли години наред в Б или В група изкушени от възможността да вкарват по 5-6 гола на мач. Щяха ли да станат по-големи футболисти? Не, никой нямаше да е чувал за тях. Само хора, които излязат от зоната си на комфорт, изправят се пред предизвикателствата и покажат кураж да рискуват удобното си живуркане могат да постигнат нещо значимо.

Знам, че няма как да върнем Ботев Враца с магическа пръчка в А група. Това ще стане трудно и с много работа. Но докато се възхищаваме на 5:0 над Ботев Луковит и цъкаме с език, че е можели да им вкараме поне още 2-3, то може да сме сигурни, че все още дори не сме тръгнали за А група. Само се страхувам да не ни се услади това доминиращо положение в аматьорския футбол и съвсем да се откажем от предизвикателствата на професионалния футбол.

Всъщност футболът е доста точна илюстрация на живота. Начинът по който приемаш успехите и пораженията, критериите по които преценяваш кое ти носи радост и кое трябва да те кара да се замисляш и да се стараеш повече са еднакви. Начинът по който реагираш на стадиона е същия, по който реагираш и на работното и място, и в общуването с комшиите, у дома и дори като възпитаваш децата си. Не може на стадиона да се задоволяваш с трохи, а у дома да ядеш бял хляб.

Време е да се освободим от примката на посредствеността и да започнем да оценяваме реално нещата. Да искаме, да искаме, да искаме. Да изискваме повече както от себе си, така и от тези, които ни управляват - началници, директори, ръководители, кметове, министри…всеки може да даде повече от себе си. Стига да има кой да го подсеща и да изисква.

Радвам се, че не потърсиха сълзлива история, а акцентираха върху възможностите всеки да преследва мечтите си като полага усилия. От всичко, което си казахме, докато подготвяхме материала единствено съжалявам, че до зрителите не достигна повече от идеите и мерките, които с екипа ми в ММС подготвяме за младите хора, които също имат нужда от подкрепа. За да могат и те да се впуснат по-уверено в преследване на своите мечти.