Имаме идеи. Намираме финансиране. Реализираме ги с помощта на доброволци и способни хора, които обичат да работят за смислени каузи. Какво става след това? Какво се случва с младите хора, които са преки бенефициенти от младежките проекти?

Днес участвах в заключителното събитие на проекта за насърчаване на детското участие на училищно, общинско и областно ниво. Започнахме го в партньорство с УНИЦЕФ преди 3 години, когато бях председател на ДАЗД в три района на страната. Сега видяхме резултатите сред учениците от Благоевград и Гоце Делчев.

Мога да кажа, че децата пораснаха в прекия и преносния смисъл участвайки в тази програма. Научиха много. Станаха много по-компетентни, подготвени за живота и осъзнаващи кои са стойностните неща. Научиха се да общуват по-добре и по-съдържателно. Да изразяват идеите си и да защитават позицията си. И не на последно място да бъдат доброволци за каузи, които си струват.

Всичко това е чудесно. Днес си направихме и снимка за спомен. Какво следва от това?

Този, както и безброй още хубави проекти ще се окажат смислени само ако участниците в тях намерят къде да реализират наученото. Да продължат да градят и надграждат себе си и околните. Да бъдат активна част от обществото.

И тук на сцената излизаме ние възрастните. Тези, които държим ключовете за всички заключени врати пред младите хора. Дали ще бъдем добрите наставници, които да продължат да водят децата по стълбичката на успеха? Или ще играем по-лесната роля на злите старчета, стискащи всичко за себе си. От страх? Или алчност? или от глупост?

Изключително лицемерно е да заставаме зад проекти, които искат да научат младите хора да бъдат активни граждани и след като се снимаме с тях за спомен да затръшнем вратите под носа им. За да има смисъл младежката политика, трябват отворени врати и споделено знание/информация.

Младите не са ни конкуренти. С тях сме в един отбор – националния отбор на България. Или бъркам?