Днес участвах в конференция по въпросите на NEETs организирана от Unicef – имаше и съпоставка между младежките проблеми в България и Румъния. Тъй като събитието бе в София логично участваха повече български представители. Какво ми направи впечатление:
1. Различните министерства и агенции имат общо над 20 инструмента, с които разрешават младежките проблеми – безработица, квалификация, бедност, ранно отпадане от училище и т.н.
2. Гледайки европейските статистиката и изследвания в почти всички процеси сме на опашката – т.е. очевидно не се справяме.
3. Няма как да стигна до друг извод, освен че имаме сериозен системен проблем, за който все още не намираме решение.
Във водещ въпрос по време на форума се превърна едно мое питане към изследователите на проблема NEETs – защо младежите не вярват в институциите?
Отговорите могат да бъдат няколко и все верни – не си говорим на един език, не сме им интересни, недоверието вече е наследствено (имаме второ поколение невярващи) и т.н. Можем просто да заключим, че сития на гладния не вярва – както и обратното.
Този въпрос роди и контра въпрос – а защо институциите не си вярват и не си помагат помежду си?
Днес се наслушах от колеги, колко много неща не зависят от тях, как не участват във фундаментално важни процеси и как все нещо чакаме да се случи.
Имаме ресурси, имаме програми, имаме експерти, някакви неща се случват постоянно – имаме всичко, освен ефект. Явно философията на администрацията ни е да бяга от екипност, всеки да си копае градинката, да си отчита дейностите и да вдига рамене, защото общата картинка не е хубава.
В момента правим един опит да вдъхнем значение на думите ЕКИП и ЗАЕДНО. Подготвяме координационен механизъм, който да излъчва представители от различни институции за съвместни младежки екипи, които да решават проблеми на терен. Сигурен съм, че срещите лице в лице са единствения начин, по който можем да спечелим доверие и което е по-важно да помогнем на младите хора в тяхната борба.
Ще стъпим на места, където административен крак скоро не е стъпвал. Ще срещнем хора, които всяка вечер ни псуват пред телевизора или в кръчмата. Ще се сблъскаме със ситуации, които до сега не ни се е налагало да разрешаваме. Убеден съм, че ще бъде много трудно. Но пък в мен няма и капка съмнение, че това е единствения ни възможен ход.
Да си повярваме и едва след това ще ни повярват.
Защо младите не вярват, а те не вярват не само на институциите … Така са научени от своите най – близки като започнем от родителите … Сегашните млади са деца на поколения бивши млади на прехода вече в продължение на 25 г. Тогавашните млади сега са родители, но както самите родители са обезверени и невярващи, така и техните деца сега са невярващи в нищо и на никого и причинете за това са много и комплексни … това обаче не следва да плаши и пречи за поход към промяна, което ще се случи при работа заедно и в екип не само по задължение, а и по право с идеята, че така успехът и добрият резултат са повече сигурни и в това биха били убедени и млади, и стари при работа в екип. Опитът показва, че резултат за промяна и въздействие от възрастен към млад е по трудно, отколкото от млад към възрастен … Все още има надежда да се променят в позитивна посока и да се удовлетворят очакванията на младите за реализация и живот тук и сега, а не после и зад граница. Приказката за вмирисването на рибата е валидна с пълна сила … Когато институциите и конкретни лица са готови да носят отговорност без прехвърляне към другия и се започне общ и разбираем диалог между институциите и пряк контакт с млади и стари, които да повярват в промяната на системата за т.нар. светло бъдеще и спокоен живот, тогава може да се очаква добър и положителен резултат. Много е голяма бездната между хората и институциите като цяло. За целта следва да се носи пряка отговорност, да се понасят последствията от грешки, негативи и поражения, да има санкции за сгрешилите хора и институции. Мислене пречупено през призмата на обществото, а не на личността е според мен важен елемент от промяната, да погледнеш и встрани около теб, а не само в собственото си гнездо какво се случва …
Няма нищо по-истинско от пряката комуникация лице в лице. Тя може да роди велика идея, която да обедини, а това е нещото, което ни липсва най-много днес…
Макар и от разстояние- аз подкрепям подобни съвместни действия с младите хора. В много от тях има искра, която чака да бъде запалена!
Успех в инициативата!
Pingback: Предизвикателството на една Златна ябълка | Блогът на Калин Каменов